Както следва в университета, и Бог знае, най-малко чете и "учи" история, биология, философия, психология, физика и т.н., излезе ли от университета, той си остава онзи простодушен тип от народа, който вярва в невидими сили, които "ти връщат злото, което си направил", духове, мистичнo-магични ритуали, и какви ли не лично творчески или общопознати суеверия.
Той все още приема университета и познанието, което струи оттам като някакво затворено в себе си същество, което няма нищо общо с живота. В тиквата му има логически мъртви точки.
Докато отива в университета, светът му изглежда непознат, с мистичности навсякъде, богове, магии, космически сили, вечна любов и някаква изконна доброта, която трябва да вирее винаги, и какви ли не глупости в този стил, твърде простонародни.
Влезе ли в университета, той веднага си спомня уроците си по физика за атомисткият свят, в който живеем, в теориите на кой знае колко психолози и традиции, които се оптиват да обяснят света, философии, прочие. В крайна сметка всички говорят за едно, но.. И тогава той цитира Платон, Иисус, Айнщайн, Хокинг и прочие знайни герои. И наистина мисли, мисли, пука се по шевовете от мислене докато е в сградата на факултета си.
Излезе ли от университета, всичко това е забравено, настъпва логическа мъртва точка и той бързо се връща в тъпоумното простонародно ежедневно мислене, и това, което е научил от университета, сякаш не пасва на тази реалност извън университета.
Но той го разбира така, това образованието си е, да е умен и за успех в живота, да знае неща, да не се чувства прост като останалите, това, че е в университет го успокоява, вече е доказателство, че е един умник.
Вътре в себе си, българският студент си остава просто момче от народа.
Я. Бояджиев
